Носител на престижната награда "Чудомир" за къс хумористичен разказ, публикуван през 2017 г., е писателят Иван Димитров. Жури с председател доц. Пламен Дойнов от Нов български университет го отличи за разказа му "Силата на думите", публикуван в бр. 18 на "Стършел" от 2017 г. Наградата съществува от близо половин век и се връчва от Община Казанлък, Фондация "Чудомир" и в."Стършел" точно на рождения ден на писателя - 25 март. Наградата на автора бе връчена от председателя на Общински съвет - Казанлък Николай Златанов.

Иван Димитров е само на 35 и за първи път печели статуетка, а в случая е наградата „Чудомир“. Автор е на книгите: "Местни чужденци" (2010, разкази), "Животът като липсваща лъжица" (2010, роман), "Поет на портрет" (2012, поезия), "Очите на другите" (2013, 6 пиеси), "Софийски дует" (2016, роман) и "Силата на думите" (2017, разкази). Носител е на различни награди, сред които "София: Поетики" (2013), наградата на името на Добромир Тонев за стихотворение. Печелил е три конкурса със свои пиеси, а театралният текст "Очите на другите" е селектиран от над 600 пиеси от цял свят на фестивала "HotInk at the Lark" в Ню Йорк през 2013. През същата година пак с този текст дебютира като драматург в New Ohio Theatre, отново в Ню Йорк. Участвал е в различни уъркшопи по драматургия и поетични пърформанси.

През 1969 година наградата "Чудомир" е връчена за първи път Петър Незнакомов. Той я печели повторно и през 1975 година. През годините сред лауреатите има само една жена печелила конкурса: Здравка Евтимова - носител на наградата през 1981 година.

Ето и разказа с който печели наградата:

СИЛАТА НА ДУМИТЕ

Тази събота между два и два и шест на обяд в градинката на Кристал думите решиха да покажат своята сила на човечеството. Иначе денят не беше нищо особено. В градинката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхождаха обичайните минувачи.

Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на другата:

- Оф! Отивам да върна маратонките, дефектни са. За втори път тази седмица. Ще се гръмна!

В ръката й изневиделица се появи пистолет, тя се стресна, пръстът є трепна върху спусъка, проехтя изстрел и тя се свлече на земята с пръснат мозък.

Втората жена изпищя и започна да повтаря:

- Божичко! Божичко!

Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас:

- Да! Какво има?

Втората жена не успя да каже нищо и на момента припадна.

А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две, която буташе количката с детенцето си, като видя тази картинка, рече:

- Дяволите да ме вземат, какво става тука?

До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки, но остри рогца, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За късмет детето се разрева и след минути промълви:

- Мама, ла тук!

Майката се материализира до него, изпищя, грабна го, заряза количката и си плю на петите.

*** *** ***

Един поет, който се обясняваше за пореден път с жената на живота си, най-сетне се предаде:

- Ти си права. Аз наистина живея в облаците.

Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет секунди вече се намираше върху един облак, откъдето помаха на жената, която му завика да слиза.

А пък двама приятели, които не се бяха виждали от доста време, тъкмо се разделяха и единият каза на другия:

- Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме завее вятърът!

Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само него.

Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка, се прекръсти и занарежда:

- Боже, помогни ми! Боже, помогни ми!

Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас изнервено каза:

- Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или отново става дума за фалшива аларма?

Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже, но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.

- Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите и отиде да си гледа работата.

Хората от околните кафенета панически запредупреждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това имаше още двайсетина нещастни случая, от които дванайсет бяха свързани с физически наранявания, пет бяха с летален завършек, а три бяха доста трудни за определяне.

Шестте минути, в които думите се материализираха, бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата се забавляваха, защото на езика им беше това, което им беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате да са щастливи и други такива нормални желания.

Това не се повтори никога повече. Въпреки всички опити на децата и въпреки родителите, които всячески избягваха тази градинка, както и да говорят за случилото се. Единственото, което ще се запомни от времето непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастливите детски крясъци и дълбокото мълчание на възрастните.

А думите предупредиха на какво са способни и се кротнаха, но бяха готови да разкатаят фамилията на човечеството във всеки един момент, когато то успееше да ги издразни достатъчно, че да си правят труда.

Иван ДИМИТРОВ